Ставам сутрин. Докато ставам хващам телефона и към кафето. Баня. Телефона чака, заредил получената поща. Пия кафе, чета, поща новини. Телефона в ръка.
Добре, ще направя няколко снимки след малко, ще ги обработя на компютъра, ще направя после кратък gif за Инстаграм, защото трябвало да си активен ако искаш резултат.
За пояснение, снимки правя само с фотоапарат. Единственото като снимка на телефона е нещо от магазина – цена, асортимент. Или да ориентирам евтините ми фотоапарати за местоположение.
Подреждам си фона, слагам си някакво нещо за снимане и разбирам, че дистанционното за фотоапарата няма батерия. Не ми се опъват кабели към лаптопа. Само се спъвам а и ми трябват 5 снимки за тоя gif. Мрежа и телефон като дистанционно, вършат същата работа.
Правя си 5 снимки набързо. Хубави лоши не ме интересува много, много.
Е сега, ще трябва да пусна по- тежката артилерия за обработка. Да, да ама … Не.
Всичко се прави на телефона. Анимация, надписи, музика, филтри, конвертираш.
Абе, с пръдня боя.
И си го качваш.
Е, не мога да се побера в кожата си. Това дето дадох толкова пари за книги, изгледах толкова уроци. За 5 минути го хвърлих в кофата.
Яд ме е, ама щом това се котира. На ви т’ва лайно.
Еми, срам ме е.
Само като си помисля, че до скоро отричах лаптопа…. ХА
И някога.
Загубила съм си телефона. Разбирам след половин час. Нямам спомен къде съм го оставила и затова тръгвам по обратния път. Не се ядосвам. Ако го намеря, намеря и без това кучето го изяде малко. един нов няма да откажа да си купя. Връщам се до пощата и там ми го връща момичето от гишето. Благодаря като начало, взимам го и си тръгвам. Пак не се ядосвам, че няма да имам нов.
Спазвам правилото – когато апарата ми навърши две години да го пенсионирам.
Прибирам се в къщи и разсъждавам за ситуацията. Едва в къщи разбрам, че абсолютно нищо не мога да направя без телефон. Всички страници които ползвам изискват авторизационен код. Къде с СМС къде с приложение. Интернет банкиране, токени, алтернативи на такива. Всичко, всичко ми е на телефона.
Ей това, го осъзнавам в къщи.
Да, почерпих момичето от пощата. Не бонбони, а да си купи каквото иска.
Защото го мразих до тогава, това устройство. Не, че сега го обичам, особено след днешната случка.
Discover more from DetDim
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
