Ставам сутрин. Докато ставам хващам телефона и към кафето. Баня. Телефона чака, заредил получената поща. Пия кафе, чета, поща новини. Телефона в ръка.
Добре, ще направя няколко снимки след малко, ще ги обработя на компютъра, ще направя после кратък gif за Инстаграм, защото трябвало да си активен ако искаш резултат.
За пояснение, снимки правя само с фотоапарат. Единственото като снимка на телефона е нещо от магазина – цена, асортимент. Или да ориентирам евтините ми фотоапарати за местоположение.
Подреждам си фона, слагам си някакво нещо за снимане и разбирам, че дистанционното за фотоапарата няма батерия. Не ми се опъват кабели към лаптопа. Само се спъвам а и ми трябват 5 снимки за тоя gif. Мрежа и телефон като дистанционно, вършат същата работа.
Правя си 5 снимки набързо. Хубави лоши не ме интересува много, много.
Е сега, ще трябва да пусна по- тежката артилерия за обработка. Да, да ама … Не.
Всичко се прави на телефона. Анимация, надписи, музика, филтри, конвертираш.
Абе, с пръдня боя.
И си го качваш.
Е, не мога да се побера в кожата си. Това дето дадох толкова пари за книги, изгледах толкова уроци. За 5 минути го хвърлих в кофата.
Яд ме е, ама щом това се котира. На ви т’ва лайно.
Еми, срам ме е.
Само като си помисля, че до скоро отричах лаптопа…. ХА
И някога.
Загубила съм си телефона. Разбирам след половин час. Нямам спомен къде съм го оставила и затова тръгвам по обратния път. Не се ядосвам. Ако го намеря, намеря и без това кучето го изяде малко. един нов няма да откажа да си купя. Връщам се до пощата и там ми го връща момичето от гишето. Благодаря като начало, взимам го и си тръгвам. Пак не се ядосвам, че няма да имам нов.
Спазвам правилото – когато апарата ми навърши две години да го пенсионирам.
Прибирам се в къщи и разсъждавам за ситуацията. Едва в къщи разбрам, че абсолютно нищо не мога да направя без телефон. Всички страници които ползвам изискват авторизационен код. Къде с СМС къде с приложение. Интернет банкиране, токени, алтернативи на такива. Всичко, всичко ми е на телефона.
Ей това, го осъзнавам в къщи.
Да, почерпих момичето от пощата. Не бонбони, а да си купи каквото иска.
Защото го мразих до тогава, това устройство. Не, че сега го обичам, особено след днешната случка.
